За учителя с любов. Соня Маркова учи учениците си в Старопрестолната гимназия по икономика да не казват „Не мога“

Соня Маркова, учител по английски език в Старопрестолната гимназия по икономика, стана част от поредицата на в. „Борба” по идея на своите ученици от IX „б“ клас. Момчетата и момичетата, които всеки ден се срещат с нея в училище, разказаха, че са разбрали за рубриката и веднага решили да предложат своята любима учителка, за да я зарадват и да й благодарят за грижите и вниманието, които всеки ден получават от нея.
СОНЯ МАРКОВА ИМА ТРИ ПЕДАГОГИЧЕСКИ ОБРАЗОВАНИЯ И НА ПРАКТИКА Е РАБОТИЛА С ДЕЦА ОТ ВСЯКАКВИ ВЪЗРАСТИ – ОТ 4 ДО 18 Г., но там, където е сега, и това, което прави, й доставя най-голямо удоволствие. В момента тя е класен ръководител на паралелката по оперативно счетоводство и като учител по английски език прекарва със своите ученици по 13 часа всяка седмица. „Общо взето виждам децата за по-дълго време отколкото техните родители. Само дето едно такова дълго пребиваване заедно понякога може да бъде и взривоопасно. Успяваме даже и да си омръзнем, но пък в края на годината, когато децата постигнат добри резултати на външното оценяване, съм много щастлива“, признава учителката, която през последните девет години успява да изведе своите ученици до най-високите резултати по английски език на външното оценяване.
СОНЯ Е НАСТОЙЧИВА, НЕ ПОЗВОЛЯВА НА УЧЕНИЦИТЕ ДА КАЗВАТ „НЕ МОГА“, НЕ ГИ ОСТАВЯ ДА СЕ ПРЕДАВАТ И ДА СЕ ОТКАЗВАТ –това е формулата й за успех. „Има деца, които заемат позиция на заучена безпомощност. Казват: „Аз това не го мога“. Аз обаче това не го разбирам и не го приемам. Винаги им показвам, че всички могат. Кой повече, кой по-малко, но всички могат. Нейните ученици знаят, че за нея тройката и четворката не са оценки. Оценка е всичко над добър 4,00. Останалото е просто регистрация на някакви минимални постижения. Не че не пише тройки и четворки, и двойки пише даже, но от ученическите й години й е останало усещането, че ДВОЙКАТА Е БЕЛЕГ НА НЕМОЖЕНЕ И ТЯ ТЕ МАРКИРА КАТО НЕУСПЕШЕН ЧОВЕК. ЗАТОВА ПРАВИ ВСИЧКО, ЗА ДА СПЕСТИ НА ДЕЦАТА СИ ТОВА УСЕЩАНЕ. Предпочита да напише една мотивираща тройка, отколкото наказателна двойка.
МИГЪТ, В КОЙТО УЧЕНИЦИТЕ ЗАПОЧНАТ ДА СПОДЕЛЯТ ЛИЧНИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ, РАДОСТИ И ПРОБЛЕМИ, Е МИГЪТ, В КОЙТО СОНЯ МАРКОВА РАЗБИРА, ЧЕ ТЕ ВЕЧЕ Й ВЯРВАТ И Й СЕ ДОВЕРЯВАТ. Макар че тя никога не се бори за любовта им съзнателно и целенасочено. Не влиза обаче в час начумерена, тъжна или сърдита. Дори и да й тежи нещо, прекрачи ли прага на класната стая, тя винаги намира сили да се усмихне, да попита: „Как сте, деца? Има ли нещо ново покрай вас?“. И когато часовете й започват с три-четири минути: „Г-жо, да ви кажа…“, „И аз искам да кажа…“, значи между нея и децата вече има доверие.
„В моя клас обикновено казвам: „Я ми кажете днес какво сбъркахте?“ и те си признават всичко. А вече даже и не е нужно да питам. Влизам и те започват да се хвалят. Никога не сравнявам по важност това, което споделят. Всичко е важно. Говорим за изборите, които правят, за мечтите им. Моите ученици са вече в 9 клас и знаят, че са направили най-правилния за себе си избор, като са решили да се запишат в тази специалност“, усмихва се г-жа Маркова, но после много бързо сменя темата и настроението и признава, че до ден днешен тя не е успяла да разбере защо тези млади хора понякога са така апатични.
„Те сякаш не се вълнуват от това, че могат да бъдат първи в нещо. Затова не пропускам да им кажа колко много се гордея с техните постижения. Поощрявам ги да участват във всичко, което им се предлага като възможности – конкурси, състезания за икономисти, по езици. Няма езиково състезание, на което да не сме участвали през последните години, и вече имаме прекрасни победи. Участваме в проекти, пътуваме в чужбина. Миналата година бяхме на практика с 20 ученици в Португалия. Там те работиха в реални фирми, попадаха в реални бизнес ситуации и за един месец пораснаха емоционално и станаха по-умерени и по-отговорни, защото видяха, че хора, които не ги познават, им имат доверие. Там се справиха със задачи, които иначе са в правомощията на хора, завършили бакалавърски и магистърски програми. Повярваха си, разбраха, че могат, при това се справяха всеки ден на английски език“, разказва Соня Маркова.
НЕ ОЦЕНКИТЕ И НЕ УЧИТЕЛИТЕ ПЛАШАТ ДЕЦАТА ДНЕС, КОЕТО Е ЧУДЕСНО, КАТЕГОРИЧНА Е ПРЕПОДАВАТЕЛКАТА ПО АНГЛИЙСКИ ЕЗИК. Тя вече е разбрала, че най-големият страх на децата е да не бъдат отхвърлени от връстниците и приятелите си. „Те искат да бъдат част от общност, но за съжаление, като се навъртят годините, вече усещам как това разстояние между мен като учител и децата става все по-голямо и моят личен страх е, че в един момент тази пропаст може да стане толкова голяма, че аз няма да има с какво да я запълня. Затова в началото казах, че не се опитвам да им се харесам, нито пък се боря за любовта им. Те нямат нужда да им декларираш колко много ги обичаш, нито да им бъдеш приятел във Фейсбук, имат нужда от човек, с когото да си поговорят, защото, за съжаление, голяма част от родителите, макар да присъстват физически и материално, отсъстват емоционално. Много родители, контролирайки децата си по телефона, всъщност не ги знаят нито къде са, нито какво правят точно в момента“, въздиша г-жа Маркова.
Дори когато децата вече не са нейни ученици, тя продължава да ги следи в социалните мрежи. Казва, че го прави тайно, но вероятно трудно успява да остане скрита, защото момчетата и момичетата й не я забравят, връщат се при нея в училище и я търсят, когато имат какво да й споделят.
Заради работата си и многото ангажименти в училище Соня Маркова отдавна няма време за хоби. Понякога успява да си открадне време за четене, навремето обичала и да шие. Сега единствено успява да се занимава с цветята си, защото земята отнема отрицателните й енергии.
Намира време и за собствените си деца. „Имам син и дъщеря, които пораснаха и поеха всеки по пътя си. Дъщеря ми стана учител, семейна обремененост е. Тя завърши икономика, но в един момент реши, че би било много хубаво, ако се занимава с деца, включи се в програмата „Заедно в час“ и сега е учител и е много щастлива. Живее в София и когато се прибира от работа, а в София това трае час-час и половина, ми се обажда по телефона. И всеки наш разговор започва ето така: „А днес моите…“. Става дума за учениците й, разбира се. Това е патология, характерна само за учителите, да казваш „моите“ на чужди деца“, признава Соня Маркова и след това през смях казва: „Обаче, като са направили нещо лошо, казвам: „А, не, тези не са мои, моите са си вкъщи“. Но как да не са мои тези деца, аз съм с тях по осем часа всеки ден“, въздиша учителката.

Източник: Вестник „Борба“